Преди известно време стана въпрос за това, че гневът рядко е единствената емоция, която ни владее. Раздразнителността ни може да бъде подклаждана от най-различни емоции, мисли, състояния. shorturl.at/djuKT
Да вземем за пример тъгата. Понякога се случва да сме тъжни, но тази тъга да излезе на бял свят като ... гняв. Може да се окаже, че човек, който на пръв поглед е агресивен и избухлив, всъщност тъгува и страда. Околните разпознават в него предимно гнева и недоволството, което прави още по-трудно да проявят емпатия. Същият този човек може би преживява самия себе си по-скоро като „скандалджия“ и „нервак“, без да успее да се свърже с тъжната и депресивна част в себе си.
Защо се получава така?
Различни житейски пътища водят до това да не умеем да показваме пред другите (а и пред себе си) своята ранимост, тъгата си, сълзите си. Обществените стереотипи и собствените ни дисфункционални вярвания искат да сме силни, устойчиви. Гневът прави именно това с нас (макар и временно) – показва ни като стабилни, владеещи ситуацията, дори готови да атакуват. Няма и помен от крехкото малко човече, обидено или уплашено, тъжно или самотно, което всъщност сме ние в този момент.
Наистина не всяка ситуация позволява да извадим на показ съкровените си чувства, да се „разпаднем“ от плач, да ближем раните си публично. Но ако често подменяме тъгата, страха или тревогата с гняв, има риск да започнем да правим това по навик – дори ситуацията да не го изисква.
Отдалечаваме се от реалните си преживявания, от посланията, които ни носят различните емоции.
Обедняваме по отношение на стратегии за справяне - защото те са много по-разнообразни от това, което гневът може да ни предложи.
Отдалечаваме се от автентичните си преживявания.
Затова нека помним, че има едни съкровени кътчета, хора, ситуации, които ни позволяват да разгърнем преживяванията си и да ги покажем такива, каквито са. Единствено така бихме намерили утеха за тъгата си и котва за гнева си.