Еволюционно гневът има важна функция - да ни предпазва. Врагове, нахлуващи на територията ни , животни, застрашаващи живота ни - хилядолетия назад предците ни са култивирали гнева, за да се защитават. Гневът опазва границите.
В днешно време възприятието за заплаха се е променило. Живеем в много по-спокойни времена, в които нито трябва да се отбраняваме от набези на вражески племена, нито ни нападат тигри, докато търсим прехрана за семейството си. Въпреки това гневът не си е отишъл от ежедневието ни. Което е хубаво, защото точната доза гняв в точни момент е здравословна. Но не само, че не си е отишъл, ами и ни навестява по все по-незначителни поводи. На опашка в супермаркета; когато не можем да се свържем с някой по телефона; когато ни дават непоискан съвет; когато сме на различно мнение с близък за нас човек. Рядко в тези ситуации можем да говорим за здравословен гняв.
Защо се ядосваме тогава?
Както в миналото, така и днес става дума за едно и също - някой нахлува в границите ни.
Кои граници обаче? На личната ни безопасност? На търпението ни? На мирогледа ни? Или на егото ни?
Понякога живеем така, сякаш животът е длъжен да ни осигури перфектен баланс в отношенията ни със света. И когато нещо осуети този баланс, го приемаме като натрапник. С лекота позволяваме да бъда прекрачвани истински важните ни граници, но ревниво и нащрек бдим за врагове, когато стане въпрос за мнението ни за нашумял филм например. В тези наглед безобиди ситуации в нас често царува гневът.
Да, гневът е необходим и здравословен, когато има нужда да се защитим и отстоим. Но този гняв става пагубен, когато всячески се опитваме да защитаваме всяка една своя дума, всяка една секунда, всяко едно свое намерение, всичко, над което ... нямаме контрол .
Семената на гнева често покълват в желанието ни да държим света под контрол, да го подчиним на нашите схващания и желания. Няма как винаги да успяваме в това. Но бихме могли, да се опитаме да не се поддаваме на първосигналния гняв, а да се замислим за възможностите, които „дразнителят“ ни предоставя.
Да допуснем, че може би пък, без да знаем защо, е по-добре, че автобусът ни закъснява. Да научим урок от това, че са злоупотребили с работното ни време. Да благодарим за различната гледна точка, която ни дава събеседникът. Или просто да се посмеем на това колко незначително е всъщност, че са ни прередили на опашката.
Не да въоръжаваме армии, които да пазят границите ни, а да се огледаме спокойно - враг ли иде наистина , или може би всъщност приятел?