Най-общо казано, тъгуваме заради загубите си - реални или въображаеми, временни или окончателни, на материално или метафорично ниво.
Кой е най-ранният ви спомен от детството, в който преживяхте загуба? Какво си мислехте? Споделихте ли с някого, или заровихте чувството вътре във вас? Дълго ли страдахте за това, което сте загубили, или побързахте да го замените с нещо? Плакахте ли? Бяхте ли неутешими, или сред тъгата се опитвахте да поддържате надеждата, че всичко ще бъде наред? Изумително е как тези ранни преживявания на тъга повлияват начина, по който ще тъгуваме години по-късно като възрастни.
Имах едно плюшено Туити като онова от анимационното филмче. Далеч не беше любимата ми играчка, но ясно си спомням деня, в който я изгубих. Играех си пред блока, обикалях насам-натам и изведнъж баба ми ме попита: "Къде ти е играчката?".
Осъзнах, че съм я изгубила, забравила някъде или може би беше открадната, не знам, но Туити го нямаше и точка. Стана ми тъжно, но се постарах да не ми личи. Казах си нещата, с които често се успокояваме, макар да не вярваме истински в тях: "Е, няма нищо, голяма работа", "Така е трябвало да стане" и т.н. Известно време се надявах, че Туити магически ще се появи отнякъде и пак ще бъдем заедно. Това обаче не се случи и - ето ме на - повече от 20 години по-късно - продължавам с живота си без Туити до себе си. Невероятно е колко адаптивни сме ние, хората.
Само че все още си спомням тази плюшка и макар сега баба ми да я няма да ме попита "Къде ти е играчката?", вече аз сама си задавам въпроси: "Къде забравих онези мечти?", "Какво се случи с това приятелство?", "Къде отиде подкрепата, от която имам нужда?".
Тъгата има важната роля да ни закотвя за реалността, в която всичко е преходно. Да ни изправя лице в лице с нещата, които сме изгубили или пък никога няма да получим, колкото и да ни се иска. А след това, подкрепени от някой близък или от вътрешните си опори, да продължим живота си по-смирени и по-свързани със себе си.
Затова тъгуваме.