Причина 1:
Еволюционно гневът има важна функция - да ни предпазва. Врагове, нахлуващи на територията ни , животни, застрашаващи живота ни - хилядолетия назад предците ни са култивирали гнева, за да се защитават. Гневът опазва границите.
В днешно време възприятието за заплаха се е променило. Живеем в много по-спокойни времена, в които нито трябва да се отбраняваме от набези на вражески племена, нито ни нападат тигри, докато търсим прехрана за семейството си. Въпреки това гневът не си е отишъл от ежедневието ни. Което е хубаво, защото точната доза гняв в точни момент е здравословна. Но не само, че не си е отишъл, ами и ни навестява по все по-незначителни поводи. На опашка в супермаркета; когато не можем да се свържем с някой по телефона; когато ни дават непоискан съвет; когато сме на различно мнение с близък за нас човек. Рядко в тези ситуации можем да говорим за здравословен гняв.
Защо се ядосваме тогава?
Както в миналото, така и днес става дума за едно и също - някой нахлува в границите ни. Кои граници обаче? На личната ни безопасност? На търпението ни? На мирогледа ни? Или на егото ни?
Понякога живеем така, сякаш животът е длъжен да ни осигури перфектен баланс в отношенията ни със света. И когато нещо осуети този баланс, го приемаме като натрапник. С лекота позволяваме да бъда прекрачвани истински важните ни граници, но ревниво и нащрек бдим за врагове, когато стане въпрос за мнението ни за нашумял филм например. В тези наглед безобиди ситуации в нас често царува гневът.
Да, гневът е необходим и здравословен, когато има нужда да се защитим и отстоим. Но този гняв става пагубен, когато всячески се опитваме да защитаваме всяка една своя дума, всяка една секунда, всяко едно свое намерение, всичко, над което ... нямаме контрол .
Семената на гнева често покълват в желанието ни да държим света под контрол, да го подчиним на нашите схващания и желания. Няма как винаги да успяваме в това. Но бихме могли, да се опитаме да не се поддаваме на първосигналния гняв, а да се замислим за възможностите, които „дразнителят“ ни предоставя. Да допуснем, че може би пък, без да знаем защо, е по-добре, че автобусът ни закъснява. Да научим урок от това, че са злоупотребили с работното ни време. Да благодарим за различната гледна точка, която ни дава събеседникът. Или просто да се посмеем на това колко незначително е всъщност, че са ни прередили на опашката.
Не да въоръжаваме армии, които да пазят границите ни, а да се огледаме спокойно - враг ли иде наистина , или може би всъщност приятел?
Причина 2:
Преди известно време стана въпрос за това, че гневът рядко е единствената емоция, която ни владее. Раздразнителността ни може да бъде подклаждана от най-различни емоции, мисли, състояния. shorturl.at/djuKT
Да вземем за пример тъгата. Понякога се случва да сме тъжни, но тази тъга да излезе на бял свят като ... гняв. Може да се окаже, че човек, който на пръв поглед е агресивен и избухлив, всъщност тъгува и страда. Околните разпознават в него предимно гнева и недоволството, което прави още по-трудно да проявят емпатия. Същият този човек може би преживява самия себе си по-скоро като „скандалджия“ и „нервак“, без да успее да се свърже с тъжната и депресивна част в себе си.
Защо се получава така?
Различни житейски пътища водят до това да не умеем да показваме пред другите (а и пред себе си) своята ранимост, тъгата си, сълзите си. Обществените стереотипи и собствените ни дисфункционални вярвания искат да сме силни, устойчиви. Гневът прави именно това с нас (макар и временно) – показва ни като стабилни, владеещи ситуацията, дори готови да атакуват. Няма и помен от крехкото малко човече, обидено или уплашено, тъжно или самотно, което всъщност сме ние в този момент.
Наистина не всяка ситуация позволява да извадим на показ съкровените си чувства, да се „разпаднем“ от плач, да ближем раните си публично. Но ако често подменяме тъгата, страха или тревогата с гняв, има риск да започнем да правим това по навик – дори ситуацията да не го изисква.
Отдалечаваме се от реалните си преживявания, от посланията, които ни носят различните емоции.
Обедняваме по отношение на стратегии за справяне - защото те са много по-разнообразни от това, което гневът може да ни предложи.
Отдалечаваме се от автентичните си преживявания.
Затова нека помним, че има едни съкровени кътчета, хора, ситуации, които ни позволяват да разгърнем преживяванията си и да ги покажем такива, каквито са. Единствено така бихме намерили утеха за тъгата си и котва за гнева си.
Причина 3:
Ще бъда съвсем кратка - ядосваме се, защото е необходимо.
Гневът ни предпазва. Гневът ни позволява да сложим здравословни граници. Гневът е начин да реагираме на нередностите.
Потискането и неосъзнаването на гнева може да има също толкова неприятни психични последици, колкото и постоянното ядосване за всевъзможни неща.
Опознайте своя гняв, срещайте се с него. Научете се да разграничавате кога ви подмамва и кога ви показва истината. Изградете път, по който гневът да излезе на бял свят - категоричен и градивен. Ще се изненадате колко верен помощник може да ви бъде.
Commentaires